Позволяваш на някакви змии да те увиват, да ти докосват хубавите дълги пръсти и се предаваш. Защото имаш нужда да бъдеш обичан.

Точно в същата дупка съм.
В един момент, след като дълго си се борил с много по-силни врагове, се предаваш на някой, който съвсем няма оръжието да те превземе. Защото вече си много уморен.

Знам, че единственото от което имам нужда, е времето. Докато будувам по цели нощи усещам, че времето не минава, но мен започва да ми минава.

Готвя червена леща, с много копър. Започнах да се храня емоционално. Прекалих с кафето. Убих паяка, който живееше месеци наред в спалнята ми. 

Не бих казала, че ме е срам дори и ако целия свят разбере какво точно е станало. Но ме е страх, че винаги така ще става. Това ме плаши.

Но има и такива хора, които никога не ни дават нищо хубаво, но всеки ден могат да ни карат да се чувстваме мизерни. Нямаме нужда от това, нали? 

Сънувах те. Работното ми място, дивани, посред нощ, много работа. Аз страдах. Ти виждаше колко ме боли и те болеше и теб. Знам, че в някоя друга вселена (на моите сънища), това наистина е така. И това ме успокоява. 

А и човек винаги създава сам любовта си. Живее я в себе си, мислейки за някакъв образ. После се среща с истината. Тогава любовта свършва.