Виждах голото ти вратле. Малко затлъстял, малко прегърбен си. Но пък все пак ми се искаше да те целуна точно там, бялата ти кожа. 

Щеше ми се да видиш колко са ми посинели ходилата и коленете. Много се удрям в разни неща, когато не си нося очилата.

Щеше ми се да си тук докато се опитвам да правя за пореден път бакасана. И някой път наистина ще успея. 

Но нека сега да се върнем на реалността.

В събота видях своя бивша колежка от първата работа. Тази, която назначиха по моя препоръка и тази, заради която ме махнаха. И 5 години живеем в същия град, като аз често обикалям центъра му и никога не сме се з асичали. Странна работа. Като ме видя се изправи, като бастун, и мина усмихнато и гордо. Аз си казах колко несимпатична е и се засмях. Замислих се дали за нея си е струвало всичко, което направи?

Изобщо струва ли си да си лош човек заради една заплата?

Разбива ми се сърцето, като се замисля колко малко ме познават хората около мен. Вярно е, че не се опитвам да изразя характера си, но пък никой ли не вижда това, което наистина съм?

На 30 много ли е рано да си постигнал хармония със себе си? Защо няма и един човек, който да може да изтърпи моята лична толерантност към своите недостатъци?

Не искам да казвам, но аз не съм това, за което ме мислиш. Нека да ме мислят наистина за такава - добра, тиха и скромна. Пък аз и ти ще знаем истината.