Имам алергия към успешните хора.
Живях достатъчно дълго (не съм и стара) за да знам как успяват. 

Понякога хората спират да стъпват земята. Не защото искат, просто не разбират кога вятъра ги е отнесъл. Това е едно изпитание по човечност, което трудно може да се издържи. Кой да се откаже от привилегиите си?

Нека обаче не забравим, че човек рано или късно плаща цената на това, което е отнел, на това, което не е заслужил.

Може би затова нямам големи сделки с живота. Защото мразя да плащам.
А и знаеш, че когато имах право на избор между достоенството си и изгодата бях избрала достоенството.

Мислиш ли, че съжалявам?

Не.

Аз още спя спокойно. Не се пропих и не напълнях. На никого не дадох повод да ме проклина. Макар, че това не значи, че никой не го прави...

Когато последно живота ме изправи пред избор, сестра ми ми каза, че е сигурна, че ще избера визможно най-трудния. Не го направих. 
Спрях да се наказвам. Започнах да вярвам, че заслужавам и хубави неща.

Точно така се хлъзгаш нали?
Забравяш докъде си заслужил, забравяш, че и другите са хора.

Наскоро бях, чела за едно психологично изследване, което обясняваше затова как хората са склонни да не възприемат като човешки същества тези, които стоят по-долу от него, болните, слабите, другите раси и етноси, враговете, губещите, грозните. Всъщност искам да кажа, че вероятно е просто натура.

Но пък живота става много по-хубав, когато започнеш да обичаш и другите. 

Опитай.