Отдана се каня да ти пиша. Спира ме гордостта.

Вчера разглеждах старите си снимки. Тези, които съм правила с телефона и съм прехвърляла в лаптопа.
Снимки на моята длан, на ноктите ми, на чорапите, гледката от прозореца, снега, обяда ми, вечерята ми, цветята, мократа ми коса и още куп неща, които ясно помня, че снимах за да ти покажа, за да ти пратя.

Знаеш, че вече нищо не е това, което беше. 
Дали ти е интересно да опознаеш човека, в който съм се превърнала?
Толкова дълго сме споделяли, били сме приятели и сега изведнъж и те няма.

Когато започна с ясни доводи да оборвам твоите мъжки гордости и пристрастия, ти приемаш, че не си прав, но въпреки това ти е трудно да уважиш моето мнение, моя живот и моята свобода.

Сега всичко е различно. Вече не ми се налага да бъда толкова силна и непоклатима. Имам си рамо на което да се облегна. А може би точно това рамо ме разклаща? Кой знае. 

Дълго време търсих себе си в новия си дом, новата кухня, другите мебели. други дрехи (по-голям размер). Не знаех коя съм.

Би се гордял с мен ако знаеше каква борба водех за семейството си, колко болка изтърпях за безопастността на бебето си, колко безсънни нощи съм имала, още колко много ме боли цялото тяло. Това не е момичето на което ти се възхищаваше.

Тя беше непукистка, егоистка, вълк единак. Винаги можеше да ти тегли една майна.
Може би затова ми се иска отново да говоря с теб. За да ти тегля още една майна, както правех едно време.