Има едно момиче, което познаваме.
Едно такова вечно начумерено, високо и като ходи подскача като кобила. Главата й е килната напред и мечтае за принца си.

Аз в най-добрия случай мога да бъда принцеса, не и нейния принц, но не знам защо изплюва гнева си върху мен.

Всъщност знам, че не съм особено специална и че го прави на всички.

Но имаме нещо общо с нея.

Били сме в едни и същи прегръдки.

Една такава прекъсната, неосъществена любов. Оня мъж, който мислех всеки ден.
Липсваше ми всеки момент. Четях всички местни новини от страх да не умре, преди да успея да го обичам колкото искам.
Говорихме дълго, кафетата с него бяха най-ароматни. Щастлива бях. 

После всеки тръгна по своя път. Знаех, че повече не го искам. И никак не ме болеше, че и той не ме иска.

Сега след толкова години мога даже да му желая доброто. Знам, че и той на мен.

Знам, че понякога разказва на приятелките си за мен. Знам, че се хвали.

Затова ме гледат така начумерено. 
Затова такива момичета все искат да не успея. 

Това даже не е любов, а борба за успех. Разбрах го.

Л/бовта е друга, прегръщаща и топла. Не съди, в нея няма страх.